Завърнах се…преждевременно. Не издържах. Знам, че това е знак на слабост. И така да е, не ме интересува. Важното е, че сега се чувствам отново щастлива, усмивката се върна на лицето ми, както и онази искрица в очите.

 Там бях нещастна. Супер много, особено последните две седмици… Нека оставим настрана робския труд по 12 до 14 часа на ден при непоносима жега или кучешки студ, който ме доведе до пълно физическо изтощение. По-лошото беше, че се чувствах много нещастна. Накрая бях отегчена до болка от работата в парка (работех като Ride Operator в един лунапарк, а по-късно - и като камериерка), леко погнусена от работата в мотела, с непоносима болка в колената и стъпалата. 

Моментът на психически срив настъпи, когато надеждите ми за бягство на по-хубаво, по-добре заплатено място и то при Марийка( моята екс-съквартирантка), се сринаха. И както в единия момент възнамерявах да стягам багажа си за Richmont,Virginia, така в следващия се оказах…stuck in that terrible place…And that was it.

 Аз и едно друго момиче решихме, че здравето ни (да се разбира физическо И психическо) е много по-важно от парите, които бихме изкарали, ако останем. Уви, тя избърза и си смени полета за по-ранна дата, в която имаше само 1 свободно място и не искаше да го смени, за да пътува с мен. И замина.

Отново stuck… Още по-голяма депресия. А бях решила, че ако тя замине, аз оставам, не исках да пътувам сама…

Но след като през целия следващ ден в мотела чистех и плаках непрекъснато при мисълта за България, взех окончателно решение. Заминавам си. От фирмата ми дадоха 1 ден да размисля, което беше добре, тъй като и тогава знаех, че вземам решение, повлияна от емоцията. Но следобяда в парка беше все така кошмарен, както и преди. Просто желанието за работа беше изчезнало, а когато няма мотивация, няма смисъл да работя, т.е. да се измъчвам. Все пак прецених всички плюсове и минуси и реших, че наистина не си заслужава. Парите определено не си заслужаваха още почти 2 месеца болка (отново психическа и физическа). 

Естествено имаше и хубави моменти. Много. Но не достатъчно, за да ме задържат там. И това беше. Поработих още няколко дни, отново все същото чувство на празнота, отегчение, неприязън към американчетата, умора…Поразходих се из New York и Atlantic City, напазарувах стабилно и си тръгнах.

Често си мислих, че ще съжалявам.  До този момент – нито за миг ! 

Радвам се, че съм си обратно вкъщи и знам, уверена съм, че този момент на съжаление, от който се опасявах, няма да настипи.

Като заключение мога да кажа само - Don’t even think of working as Ride Operators …:)

Ето една песен, която ме разведряваше всеки път, когато я чуех в парка и от която получих нов nickname…

 Plain White T’s – Hey There Delilah