Archive for September 18th, 2007

Мечтите на едно самотно момиче

wall-22222.jpg

Спомняте ли си поне един филм, където момиче гледа замечтано през прозореца на автобуса и изглежда толкова самотно, объркано, красиво.. Аз си спомням…

Почти всеки ден през последните седем години от живота си пътувам. С рейс, с тролей, с маршрутка….Това е съдбата на всеки, който живее в Меден Рудник. С времето преставаш да му обръщаш внимание, превръща се в задължителна част от ежедневието ти. Всъщност е дори приятно понякога. Това е един от малкото моменти, които прекарвам сама със себе си, без раздразнители и каквото и да е, което да ме разсее (освен хората покрай мен, но след толкова години съм се научила да игнорирам всичко и да си се вглъбявам в себе си, особено с подходяща песен от МР3 player-а). Понякога просто си слушам музика и гледам втренчено в една точка, понякога размишлявам, понякога не мога да мисля за нищо друго освен за мястото и човека, към когото пътувам…

Но не за това колко е приятно да пътуваш с обществен транспорт ще пиша. Все пак казах, че е приятно само понякога…

Преди няколко дни, докато се връщах за пореден път обратно към Меден Рудник си спомних нещо.

Бях в 11 клас – млада, невинна и глупава (сега съм само млада [I wish ;)]). Току що ме бяха хванали в опит за преписване на класна (!!!) по математика при една доста строга даскалка… с две думи…горко ми… След няколкоминутно мърморене всичко всъщност приключи, но пък ме разстрои супер много…и си поплаках (все пак си бях виновна и се чувствах виновна). Та си тръгнах по-рано.

Поредното пътуване, нищо ново под слънцето. Седнах най-отзад, на крайната лява седалка до прозореца…Въобще не забелязах кога някакво момче се беше качило и седнало до мен. Пък каквото бях забито и разплакано, не мислех, че и той въобще ме беше погледнал…Да, ама не. Не само, че ме беше забелязал, но и ме заговори, успокои ме, ама не в стил “Аи, ся, нидей плачи”, а с нещо забавно, което да ме разсее. Дали просто защото седях до него и ме е съжалило момчето или от липса на нещо по-интересно за вършене, или просто защото е искал…все пак ме заприказва (всъщност той говореше, а аз само се усмихвах от време на време). Беше супер мил! И внимателен. А беше с момиче…(по-късно предположих, че едва ли е гадже, а по-скоро сестра [всъщност така се надявах]).Слезе на предната спирка, на сбогуване ми каза нещо мило, погледна ме за последно…и изчезна. Имаше нещо в погледа му, което…ме накара да се почувствам, сякаш съм във филм и току ще съм срещнала…онзи someone special, който всички момичета срещат в романтичните комедии (тъпи американски филми!)

Мина една година. Честичко си го спомнях. И го видях отново. Мисля, че със същото момиче. Надявах се да ме е познал. Не помня почти нищо (толкова бях развълнувана..). Дали ме заговори, дали само се усмихна. Спомените са размити, няма конкретни думи, само тази усмивка, разбиране в погледа, чаровност…Винаги ще го помня..

Та онзи ден в маршрутката си спомних за него. И отчайващо много исках да го видя отново, този път не с насълзени и подпухнали очи, не с погледа на малко и неразбиращо момиче… Исках да му се харесам. Исках да ме помни. Да се усмихне одобрително и отново да ми каже нещо мило. И аз да му отвърна нещо остроумно, което да го разсмее.

Къде си, мое мило момче?! Хареса ми, защото изглеждаше различен. Хареса ми, че не тръгна да си говориш с някоя яка мацка, а с мен, разплаканото хлапе, което имаше нужда от мила дума.

А ти ми даде много повече от това. Ти ми даде незабравим спомен, а защо не и мечта. Да те срещна отново. Или някого като теб.

За съжаление мисля, че ще трябва да те сложа в графа “Неосъществени мечти”, защото друг като теб няма…А да те срещна отново, докато пътувам, мога само да мечтая.

Мечтая да те видя отново, да те подканя с поглед да седнеш до мен. Да те гледам втренчено и невярващо, че това ми се случва. Да ме погледнеш, познаеш и да ми признаеш, че ме помниш. Да си поговорим и да се зарадвам, че си толкова сладък, колкото съм си представяла, та дори и повече.

Мечтая да си все така мил, но настоятелен. Да ти дам номера си. Да излезем за първи път, но не на най-новото гъзарско кафе. Да ме изненадаш на първата среща. Да се убеждавам непрекъснато колко си различен, колко повече си от другите…богати, известни, надути и празни…Да ме целунеш за първи път. Да изтръпна само като ме докоснеш. Да се наслаждавам на тази тайнствена усмивка, която единствено съм запечатала в съзнанието си. И този поглед…Сякаш ми прошепваш “Знам всички твои тайни и желания, само аз, но няма да кажа на никого, това ще си остане нашата малка тайна.”

Тази статия май трябваше да се казва “лудите фантазии на едно самотно момиче”. Няма значение.

Всеки път, когато пътувам, ще си мисля за теб. Тайничко ще поглеждам към вратата всеки следващ качващ се пътник. Ще си въобразявам, че си ти. Ще съжалявам, че не си. Но няма да се откажа, докато не видя Теб. Докато не направя всичко, за което си мечтая и пиша…Докато не станеш реалност. Или докато не загубя надежда.

Какво нещо само са мечтите на едно самотно момиче.

Adriana Mezzadri – Marcas de Ayer